Имало едно време един крал, който бил много богат и много дебел. Бил богат, защото много хора работели за него и бил дебел, защото ядял и пиел много. Но въпреки това бил доста зает крал. Всеки ден излизал в градината си да гледа как градинарите му събират ягоди, сливи и праскови за него. Всеки ден излизал да гледа как тъкачите му правят копринени ризи за него и всеки ден излизал да гледа как дърводелците му коват легла и маси, стълбища и греди за покриви за всичките му сгради.
Навсякъде, където ходил, взимал със себе си стария си приятел лорд Чамбърлейн. Този негов стар приятел бил почти толкова щастлив, колкото самия крал или дори и да не е трябвало да се преструва на такъв, защото където и да отидел с краля трябвало да любимите му две песни : „ Щастливите дни са тук отново” и „ Господ да пази Краля”.
Ден преди дебеля, щастлив крал и лорд Чамберлейн да се отбият да видят дали работниците си вършат работата добре, един градинар, един тъкач и един дърводелец седели заедно, говорейки си:
Странно нещо е живота, братя. През дните си трябва да събирам тонове и тонове праскови от дърветата в градините на краля и знаете ли какво, изял съм едва толкова, колкото се побират в тези ръцете ми – проговорил първи дърводелецът Старият Джак.
Е, не знам за теб Джак, но аз трябва да съм направил такова количество коприна в работното си време,че може да се простре от тук до морето и обратно,а нямам достатъчно памук, да не говорим за коприна да зашия дупката на панталоните си – оплакал се и Джосеф – тъкачът.
Тогава Ноби – дърводелецът също споделил мъката си:
Вие двамата може да говорите каквото си искате. Елате с мен вкъщи тази вечер и ще ви покажа най – ценната вещ в семейтвото ни. Тя е една трикрака маса. Когато вечеряме се редуваме, кой да е четвъртия крак. Не мога дори да си представя колко е дървото, употребено в сградата на краля от онези стълбища горе до спалнята му.
Ще се оплача на краля за това – казал стария Джак – той е добър човек. Когато чуе колко съм бил през последните няколко седмици, ще ме разбере и ще даде на мен и семейството ми малко повече пари.
Джосеф, тъкачът също решил да каже на краля за дупката в панталоните си, както и Ноби, дърводелецът за трикраката си маса.
Така в деня, в който краля посетил градината, Джак отишъл при него.
Ваше Величество – казал той.
Джаак, добрият, стар Джак – извикал кралят – Как си?
Горе – долу Ваше Величесвто – просто се чудех Ваше Величество дали…
Изпей му песен Чамбърлейн – извикал кралят – не се притеснявай Джак всички се чудим, всички се чудим.
Старият Чамбътлей изпял „ Никога няма да ходиш сам по пътя си.
Сега обратно на работа стари ми приятелю, Джак – казал кралят, като се обърнал към Чембърлейн. Чудесно приятелю, нали го знаеш стария Джак.
След това двамата отишли до тъкача на коприна.
Как върви, Джосеф? – попитал кралят весело стария Джосеф.
О-о-о бива, Ваше Величество, благодаря.”
Така тъкачът станал и ги завел до тъкачния си стан и като ставал кралят забелязал дупката в панталоните му и гръмлово се изсмял.
Бедният Джосеф!! Заеш ли, че имаш страхотно голяма дупка в панталоните си и задникът ти се вижда от нея?
А-а-а, да – отвърнал Джосеф – имам Ваше Величество и тъкмо исках да ви попитам, дали… дали..
И лорд Чамбърлейн започнал да пее:
Дали е топло, дали е студено, се съобразяваме с времето , каквото и да е, независимо дали ни харесва или не.
Тогава всички те се смели заедно и Джосеф се върнал на работа.
Чудесно, стари човече. Знаеш го стария Джосеф – казал кралят на Чамбърлейн и продължили, да посетят Ноби.
Когато стигнали работилницата на Ноби, той не бил там.
Той трябва да е някъде зад ъгъла предполагам – казал певецът.
Е, не обичам да чакам – отвърнал кралят – искам да видя новото си легло. Ноби! Ноби!
Кралят крещял, но отговор – нямало. Палтото на Ноби висяло на вратата и сандъчето му с дърводелски принадлежности лежало на пейката, така че кралят се приближил до нея и надникнал вътре. И там по средата на чантата , било парченце подбрано дърво. Било парче от дъб от дърветата на краля.
Точно тогава, Ноби влязал.
Какво е това? – поискал да узнае кралят.
Ноби не се сетил какво да отговори.
Това е… това е… това е хуфър – дуфър… Такова де как му се викаше – напречна греда Ваше Величество.
Щастливият крал се обърнал към Чамбърлейн.
Какво мислиш, че е?
Парче от дъба Ви, Ваше Величество – отвърнал той.
Я виж ти-и-и, много добре – казал кралят и се изсмял гадно – какъв стар глупак си ти, Ноби! Кажи му колко е глупав Чамбърлейн.
Така лордът изпял песен наречена „ Ти си моето слънце”, но в същото време извадил нож и отрязал ухото на дърводелеца.
Tова е, защото те нямаше, когато дойдохме – казал кралят. Следващия път, когато те викаме ще чуеш, нали?
Щастливият крал се засмял на шегата си, докато Чамбърлейн пеел:
„Ти си моето слънце, моето единствено слънце, правиш ме щастлив, когато е сиво. Никога няма да разбереш скъпа, колко те обичам…
Когато изпял тези последни думи, лордът отрязал езика на Ноби.
Това е, защото това, което направи нямаше смисъл – казал кралят.
При тези думи, певецът се приготвил да отреже ръката на Ноби, защото това е, каквото обикновено правеше, когато някой „сръчен” с дъба на щастливия крал или с птиците му, или със зайците му или каквото и да е било друго, излизащо от неговите дървета. Но този път кралят го спрял.
Не, Чембърлейн! Запази ръката му. Ще му е нужна, за да довърши новото ми легло. Въпреки това, довърши песента, скъпи ми другарю. Не искаме да я пропуснем края.
И лорд Чембърлейн довършил песента:
„… Никога няма да разбереш скъпа, колко те обичам. Моля те не ми отнемай слънцето.”
След това, щастливият крал и покорният Чамбърлейн си тръгнали, оставяйки Ноби, стоящ в средата на работилницата му с кръв, бликаща от главата му.
Глупавият, стар Ноби – казал кралят на слугата си. Поне ще си научи урока за следващия път, нали? Имам впредвид, ако го бях оставил да се измъкне с това парче дърво, щеше да продължи да краде още и още, и тогава щеше да натрупа толкова дърво, че нямаше да има нужда да работи повече за мен, нали? И тогава нямаше да има кой да прави за мен легла и гардероби и облекла и маси и красиви, красиви столове, нали?
Да, Ваше Величество така щеше да е – отвърнал лорд Чамбърлейн, почиствайки кръвта от ухото на Ноби от кралския нож. И още повече Ваше Величество, това ще е урок за всички други ваши подчинени.
Кралят се усмихнал щастливо.
Днес свърших добра работа, Чамбърлейн – казал той.
Да, така е. – съгласил се певецът.
Правосъдето беше раздадено, мисля. А, ти?
О-о-о да определено беше раздадено! – потвърдил лордът.
И отпътували за двореца.
Докато пътували, един до друг през полетата и пътищата, додещи до двореца нито кралят, нито Чамбърлейн могли да видят стотиците водачи на добитъка, пекари, домашни прислужници, просяци, кравари и шивачи, които също получили правосъдето на краля – точно като Ноби, дърводелецът. Докато пътували нито единият, нито другият могли да чуят думите, които тези хора разменили помежду си. И така щастливият крал и неговия Чамбърлейн не можели да си представят за какво тези хора си мечтаели: че ще дойде време, когато добрите думи на краля и неговото прабосъдие ще бъдат премахнати/спряни – веднъж и завинаги.